България е страна на самобитен фолклор. Над сто хиляди записани народни песни. Народна музика, белязана с магията на Орфей. Танци с дионисиеви ритми. Носии и украшения, в които са втъкани знаци от епохата на тотемизма.

Отношението към фолклора в българската наука и култура се отличава с някои особености. Обичайно под фолклор в България се разбира онази част от традицията, свързана с аграрните времена на обществото, която съдържа форми на творчество, които могат да се определят като художествени. Става дума за музика и народно изкуство и най-вече за песента и танца, за словесния фолклор в цялото му многообразие - от приказката до пословицата и поговорката - и за пластичното изкуство, което откриваме най-вече в шевицата, в каменната пластика, в дърворезбата, в изображенията върху хляба и др. В своята цялост това творчество се развива до втората половина на 19 в. и се възприема от българската наука като класически фолклор на българите, които имат специфично място в балканската и европейската духовна традиция. От средата на 19 в. се наблюдава промяна в българския културен модел чрез утвърждаването на автономната художествена култура - литература, музика, театър и др. - който на всички етапи от своя развой съдържа и един постоянен интерес към фолклора. От тогава до днес се пораждат и променят други фолклорни форми, които се свързват в най-общ план с градската традиция в едно общество, което има свой път в модерния свят.
Класическият фолклор на българите съдържа характеристиките на богато развита и жизнена до наши дни културна система. В ареален план тя се развива върху землището на българския етнос, формира се върху едно пространство в Югоизточна Европа, което надхвърля държавните граници на днешна България. Носител на тази култура е и една многобройна диаспора в Южна Русия, в Украйна и Молдова, както и в областта Банат на сегашна Румъния. Изследванията, които се осъществиха с особена активност през последните десетилетия, показват дълбока приемственост между класическия фолклор на българите и духовния живот на древните траки, както и сложна трансформация на славянската и прабългарската традиция, осъществена с особена интензивност през 9 в. след приемането на християнството и утвърждаването на славянобългарската писменост. Богатата документация на българския фолклор, натрупана през 19 и 20 в. показва, че той свързва дълбоко духовния развой на българите с културните традиции на останалите балкански народи, независимо от тяхната религиозна идентичност и самостойна етническа история. Същевременно, в своята вътрешна същност този фолклор показва дълбока взаимовръзка с живота на българския етнос и в неговата конкретност като ежедневие, и като историческа съдба. От тук и двустранната същност на българския фолклор като тип култура. От една страна, той ни се представя като духовен израз на аграрен тип социалност, където основното е претворяването на годишния стопански цикъл и на жизнения цикъл на човека в една културна традиция, чиято основа е фолклорната обредност. От друга страна, в него се всмуква историческото време на българите, чиято интерпретация намира най-внушителен израз в българския героически епос, който е родствен на епоса на сърбите и се съизмерва с такива явления като "Калевала", като руския билинен епос, като епическите корпуси на някои азиатски и кавказки народи. И в единия, и в другия случай в основата на българския фолклор стои една митология, която се проявява и във вярването за вампири и таласъми, и в пленителните образи на самодивите и змейовете, и в зловещите митологизации на болестите, и в митологични по своята същност сюжети като "Момък надбягва слънцето", "Мома надгрява слънцето" и т. н.
Българската календарна и семейна обредност заедно с всичко друго съдържа един основен мотив - брачната тема и един основен персонаж - тези, на които предстои брак. Забележително е, че зимната обредност извежда на преден план обредните дружини на неженените момци, които на 24 декември (6 януари) след полунощ започват своя обреден път от дом в дом, образувайки чети, наречени коледари или сурвакари, които пеят цикъл венчални песни със сложно митично съдържание. Техен аналог са пролетните момински обреди и най-вече т. нар. лазарки - момински обредни групи със свой репертоар, наситен с трагични мотиви. В този контекст богата е българската маскарадна обредност, която изключва карнавала в неговия западноевропейски вариант. Дълбока ритуализация на взаимодействието между половете откриваме и в такива древни форми на общ труд като седенките и тлаките, в жетвата или в пищните празнични хороводи, особено ярки в дните, означени като Великден и Гергьовден. Що се отнася до жизнения цикъл на човека, тук основното е една обредност, свързана с раждането на човека, разгърната сватбена празничност, обединена от фигурата на невястата и сложна погребална обредност, която продуцира и по-нататъшното развитие на култа към мъртвите.

Върнем ли се към българския епос, ще трябва да обърнем внимание на образа на юнака, най-често Крали Марко, с неговата исполинска сила и на специфичната рефлексия към турското нашествие на Балканите през 14 в., което поражда и баладичните образи на последния цар, най-често Иван Шишман, на мъчениците за вярата, по правило девойки, на развиващата се съпротива в лицето на българските хайдути.
Музикалният израз на тази културна система има своите регионални и общи характеристики. Ние разпознаваме родопската и тракийската песен, шопската песен, македонската песен и т. н. и заедно с това - българския песенен двуглас, феномена на неравноделните тактове и т. н.

Що се отнася до разказвателното изкуство, българската приказка съдържа наред с интереса към вълшебното и една богата битова сюжетика, противопоставяща богатия и бедния, хитрия и глупавия и наситена с неподправен и първичен хумор. Основният хумористичен герой в българската традиция е Хитър Петър, който е в специфично съперничество с познатия в един много широк евразийски ареал Настрадин Ходжа. Българинът има усет за легендарното, свързано най-често със старозаветна образност и притежава живо чувство за историческото предание, съхранено в топонимията. Границата на историческата памет на българина във фолклора е 14 в. - падането под турско робство и заедно с това отвъд тази граница идват митични представи за водни бикове, заровени съкровища и пр., които отново напомнят за далечните основи на българската фолклорна култура.

Тази култура кореспондира без особени противоречия с православното християнство. Българите имат свой религиозен епос, където основните персонажи са Господ, Богородица, Св. Георги, Св. Петър и Св. Димитър. В прозаични текстове се откроява българският светец Св. Иван Рилски. У българите, приели исляма, намираме едно криптохристиянство и заедно с това съхранена свежест на автентичната българска фолклорна традиция с промени в именната система и в структурата на самата обредност.

В края на 19 и началото на 20 в. фолклорната традиция на българите получава нови импулси най-вече в Македония и Тракия, където под влияние на революционната действителност се създават значим брой песни. Същият процес се наблюдава по-късно в Добруджа. Градската култура поражда нови явления, сред които се открояват анекдотите, свързани с образа на Бай Ганьо, влиянието на градския шлагер и т. н. Днес фолклорната традиция на българите се радва на специфичен интерес от страна на новите явления в музиката, където си дават среща различни стилови и жанрови форми. Свидетели сме на любопитна намеса на композитори и изпълнители, която поражда неочаквани резултати. Заедно с това засили се присъствието на изпълнители от средите на етническите общности и най-вече на циганите, чието музикално изкуство не от вчера влияе върху българския фолклор. В международен план българският фолклор се радва на всеобщо и компетентно признание.

Проучванията върху българския фолклор започват от средата на 19 в. Основно значение за неговото опознаване има капиталният сборник "Български народни песни" от Димитър и Костадин Миладинови, издаден през 1861 г. Основно документацията се публикува в уникалния "Сборник за народни умотворения и народопис", основан през 1889 г. от видния учен и общественик проф. Иван Д. Шишманов. Досега от този сборник са издадени 65 тома.

Главен изследователски център по проблемите на фолклора в България е Институтът за фолклор при Българската академия на науките. Фолклор се преподава във всички филологически факултети на българските университети, във висшите музикални училища и в Националната академия за театрално и филмово изкуство.